Сякаш земята под столицата бе поела нов въздух, когато на вчера хиляди хора изпълниха площад „Независимост“ и „Триъгълника на властта“. София се превърна в сцена на поредното голямо гражданско пробуждане — бурно, емоционално и категорично. Гласовете за „Оставка!“ се смесваха с шумовете на града, превръщайки нощта в символна картина на народна решимост.
ГРАЖДАНСКАТА БУРЯ, КОЯТО ПРЕМИНА ПРЕЗ СТОЛИЦАТА
Вчерашният митинг бе подкрепен от многобройни граждански групи, студенти и активисти, събра огромно множество, което настояваше за оттегляне на правителството и за промяна в политическия модел, който мнозина смятат за закостенял и нечестен.
„Триъгълникът на властта“ бе преобразен — светлината от телефони, прожектори и факли се отразяваше в плакати, върху които отново и отново се четеше: „Оставка! Вън Пеевски и Борисов от властта!“
Това не бе просто лозунг — бе символ, събирателен образ на недоволството, натрупано в годините.
МАСОВОСТ, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕНЕБРЕГНАТА
Вчерашният протест не стоеше в изолация. Той продължи линията на обществено напрежение от последните месеци — напрежение, подхранено от споровете около бюджета за 2026 г., от политически решения, възприемани като непрозрачни, и от усещането, че гражданите не са чути.
Площадът бе изпълнен с лица от различни възрастови групи: студенти, семейства, работещи, хора, преживели и помнещи други политически времена. Социологическите данни, според които 3/4 от населението подкрепя протеста, изглеждаха доста реални, когато човек наблюдаваше вчерашното множество.
КАКВО НОСИ ПСИХОЛОГИЯТА НА ВЧЕРАШНИЯ ПРОТЕСТИРАЩ
Когато застанеш сред тълпа, която търси промяна, усещаш как емоциите започват да вибрират заедно: гняв, надежда, разочарование, решимост.
Вчера те бяха силни. Хората не скандираха просто заради атмосферата — те скандираха, защото искаха отговорност. Защото чувстваха, че е време държавата да бъде служител на народа, а не обратното.
Стъпките по паветата, звукът от скандирания, лекото трептене на студения декемврийски въздух — всичко в тази картина бе заредено с емоция.
В ПЕРСПЕКТИВА
Вчерашният протест постави отпечатък. Той бе част от дълга линия граждански акции, вписващи се в българската традиция на защита на справедливостта — традиция, която помни, че когато народът стои рамо до рамо, неговият глас става по-силен от всяка парламентарна декларация.
Вчерашният протест остави след себе си усещането, че хората не са се уморили да вярват. Че не приемат за нормално да бъдат управлявани без отчетност. Че обществото ни продължава да настоява за бъдеще, в което честността, справедливостта и достойнството са не просто думи, а практика. ---
Вчерашният протест отново показа нещо, което политиците в тази държава упорито отказват да проумеят: Българинът може да търпи дълго, но когато се събуди — става неудържим. Събралите се вчера хора не бяха просто тълпа, която вика срещу властта. Те бяха диагноза. Бяха присъда. Бяха предупреждение.
Това управление, колкото и да се опитва да се скрие зад парламентарни конструкции, зад статистики, зад телевизионни оправдания, вчера разбра нещо важно — че легитимността не се крепи на формули, а на доверие. А доверие няма. Няма и търпение.
Властта може да си мълчи, да се прави, че протестът е „политически мотивиран“, че това били „едни и същи хора“. Но вчерашната картина говореше друго: хора от различни поколения, социални групи и градове се събраха, защото им писна. Писна им да ги управляват в стил „каквото решим, това ще бъде“. Писна им да гледат как се препират за кресла, докато държавата се свлича в хронична криза на морала.
Истината е проста, а властта упорито не я произнася: България се умори да бъде държава на оправданията. И започва да иска държава на действията.
Вчерашните скандирания не бяха шум — бяха сигнал. И ако управляващите отново пропуснат този сигнал, следващият няма да бъде просто протест. Ще бъде промяна.
А промяната, колкото и да я отлагаме, винаги идва. И винаги пристига с хората, които най-накрая са казали достатъчно ясно: „Оставка. И нов път напред.“
И днес, на 11 декември, София изглежда същата — но въздухът е друг. По-напрегнат. По-буден. По-истинен.
ТВ СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ
НАРОДЪТ СЕ СЪБУДИ
Сякаш земята под столицата бе поела нов въздух, когато на вчера хиляди хора изпълниха площад „Независимост“ и „Триъгълника на властта“. София се превърна в сцена на поредното голямо гражданско пробуждане — бурно, емоционално и категорично. Гласовете за „Оставка!“ се смесваха с шумовете на града, превръщайки нощта в символна картина на народна решимост.
ГРАЖДАНСКАТА БУРЯ, КОЯТО ПРЕМИНА ПРЕЗ СТОЛИЦАТА
Вчерашният митинг бе подкрепен от многобройни граждански групи, студенти и активисти, събра огромно множество, което настояваше за оттегляне на правителството и за промяна в политическия модел, който мнозина смятат за закостенял и нечестен.
„Триъгълникът на властта“ бе преобразен — светлината от телефони, прожектори и факли се отразяваше в плакати, върху които отново и отново се четеше:
„Оставка! Вън Пеевски и Борисов от властта!“
Това не бе просто лозунг — бе символ, събирателен образ на недоволството, натрупано в годините.
МАСОВОСТ, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕНЕБРЕГНАТА
Вчерашният протест не стоеше в изолация. Той продължи линията на обществено напрежение от последните месеци — напрежение, подхранено от споровете около бюджета за 2026 г., от политически решения, възприемани като непрозрачни, и от усещането, че гражданите не са чути.
Площадът бе изпълнен с лица от различни възрастови групи: студенти, семейства, работещи, хора, преживели и помнещи други политически времена. Социологическите данни, според които 3/4 от населението подкрепя протеста, изглеждаха доста реални, когато човек наблюдаваше вчерашното множество.
КАКВО НОСИ ПСИХОЛОГИЯТА НА ВЧЕРАШНИЯ ПРОТЕСТИРАЩ
Когато застанеш сред тълпа, която търси промяна, усещаш как емоциите започват да вибрират заедно:
гняв, надежда, разочарование, решимост.
Вчера те бяха силни.
Хората не скандираха просто заради атмосферата — те скандираха, защото искаха отговорност. Защото чувстваха, че е време държавата да бъде служител на народа, а не обратното.
Стъпките по паветата, звукът от скандирания, лекото трептене на студения декемврийски въздух — всичко в тази картина бе заредено с емоция.
В ПЕРСПЕКТИВА
Вчерашният протест постави отпечатък.
Той бе част от дълга линия граждански акции, вписващи се в българската традиция на защита на справедливостта — традиция, която помни, че когато народът стои рамо до рамо, неговият глас става по-силен от всяка парламентарна декларация.
Вчерашният протест остави след себе си усещането, че хората не са се уморили да вярват.
Че не приемат за нормално да бъдат управлявани без отчетност.
Че обществото ни продължава да настоява за бъдеще, в което честността, справедливостта и достойнството са не просто думи, а практика.
---
Вчерашният протест отново показа нещо, което политиците в тази държава упорито отказват да проумеят: Българинът може да търпи дълго, но когато се събуди — става неудържим.
Събралите се вчера хора не бяха просто тълпа, която вика срещу властта. Те бяха диагноза.
Бяха присъда.
Бяха предупреждение.
Това управление, колкото и да се опитва да се скрие зад парламентарни конструкции, зад статистики, зад телевизионни оправдания, вчера разбра нещо важно — че легитимността не се крепи на формули, а на доверие. А доверие няма. Няма и търпение.
Властта може да си мълчи, да се прави, че протестът е „политически мотивиран“, че това били „едни и същи хора“.
Но вчерашната картина говореше друго: хора от различни поколения, социални групи и градове се събраха, защото им писна.
Писна им да ги управляват в стил „каквото решим, това ще бъде“.
Писна им да гледат как се препират за кресла, докато държавата се свлича в хронична криза на морала.
Истината е проста, а властта упорито не я произнася:
България се умори да бъде държава на оправданията. И започва да иска държава на действията.
Вчерашните скандирания не бяха шум — бяха сигнал.
И ако управляващите отново пропуснат този сигнал, следващият няма да бъде просто протест.
Ще бъде промяна.
А промяната, колкото и да я отлагаме, винаги идва.
И винаги пристига с хората, които най-накрая са казали достатъчно ясно:
„Оставка. И нов път напред.“
И днес, на 11 декември, София изглежда същата — но въздухът е друг.
По-напрегнат.
По-буден.
По-истинен.
Автор: Райна Стаменова, политолог и журналист
1 week ago | [YT] | 112