Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

"Пътят към чешмата"
В нашия клас всичко започваше с миризмата на оцет. С него търкахме черната дъска, докато изсъхне и светне като нощно небе – тъмна и чиста повърхност, готова за задачите по математика. Върху нея госпожа Николова чертаеше осите на нашето бъдеще. По чиновете ухаеха нарциси, а тя вземаше един жълт цвят и го забождаше в Първия квадрант, обяснявайки ни, че точно там е щастието, защото всичко е в плюс.
Но ние не чакахме щастието, а сами си го организирахме – обикновено в Часа на класа, който по документи беше за възпитание, а на практика – за оцеляване. Докато се решаваха „важни“ организационни въпроси, по задните чинове се разиграваха епични битки на шах и табла, а момичетата, вдъхновени от „Божествени тела“, правеха дискретни упражнения за корем, вярвайки, че съвършенството е въпрос на няколко повторения между два звънеца.
В часа по география светът буквално тежеше върху раменете ни. Понеже нямаше статив, момчетата държаха картата с разперени ръце като живи стълбове. Приличаха на онези клетници от „Автобиография“-та на Нушич, които подпират меридианите с изтръпнали пръсти, докато ние, останалите, се опитвахме да открием къде свършва Дунав и къде започва нашето търпение. По философия и литература пък ни мъчеха със Сократ и саможертвата на Горио, а ние просто се опитвахме да разберем как се дава всичко, без да станеш кръгла нула в дневника.
Връхната точка на нашата „география“ беше бягството в часа по физическо. Целият клас се втурнахме към чешмата в горичката до моя дом. Понеже знаех пътя, аз ги поведох – бях техният Колумб, а по-късно и техният щит пред разгневения учител. Тогава, в онова бягане, пихме топъл дъжд и нищо не ни плашеше – бяхме дръзки, влюбени в живота и убедени, че картата винаги ще бъде цяла.
Днес, на 45 години, гледам през същия прозорец и виждам, че много от линиите се прекъснаха. Някои от момчетата, които тогава държаха целия свят на ръцете си, започнаха един по един да изчезват от нашата карта. Миналата година и най-добрата приятелка от детството спря на 45. Изведнъж Първият квадрант на госпожа Николова отесня.
Но днес разбирам, че щастието не е изчезнало – то просто е сменило агрегатното си състояние. То е в бягането към свободата и в онези нарциси, които още цъфтят в градините ни. Тези, които си отидоха, останаха там – при чешмата в гората, в най-хубавия си миг. Там всички още сме заедно, момчетата държат картата изправена и никой не е извън строя.
Сега този път към чешмата е за нашите деца. Ние им показваме пътеката и ги учим да пазят своя Първи квадрант. Светлината от онова бягане сега е в техните очи. И докато те тичат към своята свобода, нашите приятели продължават да живеят в техния смях. Картата отново е разпъната, морето е тихо и слънцето, въпреки всичко, винаги е в плюс.

1 week ago | [YT] | 1

Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

Златната козина на ретривъра се развя като разплетения вълнен пуловер на баба ми, пуснат на центрофуга. В моята глава внезапно тръгна филм с бюджет от три евро . В мига, в който кучето се засили към мен, мозъкът ми даде „Грешка 404: Разумът напусна чата“. Улицата изчезна, изчезна и каишката. Озовах се обратно в Студентски град – там, където кучетата бяха нещо като местната мафия, която те рекетира за триъгълна баничка с боза.
В гърдите ми се наду онзи „балон със стар въздух“ – тежък и прашен, сякаш бях глътнала торбата на стара прахосмукачка „Тайфун“, която не е чистена от падането на Берлинската стена. Енергията му ме удари със сила 100 по скалата на „Майко, прибирам се вкъщи“, засмуквайки ме към дъното на вцепеняващата апатия. Бях се превърнала в статуя на страха – нещо като паметник в центъра на града, само дето гълъбите още се чудиха дали е безопасно да кацнат върху мен.
Кучето подскачаше – чиста радост, вибрираща на честотата на „дай ми кренвирш, бе, човек“, но аз бях в своя херметичен затвор на оцеляването. Гледах го и в мен се бореха два свята. Единият искаше да катери стълб за улично осветление, другият не можеше да помръдне, защото петите ми бяха пуснали корени в асфалта като на вековен дъб.
— „На кой е това куче?“ — попитах преминаващия човек, а гласът ми трепереше като батерия на стар телефон, оставена на терасата през януари.
Но вътре в мен, в тишината на Наблюдателя, въпросът отекна по-дълбоко: „На кой е този страх, бе, Спаске?“. (Защото страхът ми определено се казваше Спаска – онази досадна лелка от миналото, която носи вълнени терлици посред лято и винаги ти казва, че „ще настинеш през кръста“).
В този момент разбрах. Този задушаващ товар не беше мой сега. Той беше призракът на онази студентка, която някога нямаше нищо друго освен една празна студентска книжка и половин кофичка кисело мляко за защита. Страхът не беше реакция към ретривъра, който просто искаше да ме оближе по лицето, а ехо от миналото, което най-после беше намерило пролука да излезе

1 week ago | [YT] | 1

Веселина Башова

SUBSCRIBE

1 week ago | [YT] | 0

Веселина Башова

SUBSCRIBE

2 weeks ago | [YT] | 1